„Радост“ е евфемизъм за дума, която никой не иска да произнесе на глас

Мразя да вали на парада, само че има нещо подправено в тази работа с насладата — и не просто наслада, а РАДОСТ, както Опра ни сподели предходната седмица - към издигането на Камала Харис. Проблемът е, че никой не приказва за това на какво в действителност се основава насладата и по какъв начин може да ни разочарова в последна сметка.

Разбира се, част от насладата идва от Облекчението на демократите, че имат претендент, който е душевен жизнен и има най-малко късмет да завоюва изборите. Но това не е всичко и някои мисловни опити демонстрират за какво.

Представете си, че откакто президентът Байдън се отдръпна, партията се беше обединила към бял кандидат-мъж. Ако лицето, приело номинацията предходната седмица, беше Гавин Нюсъм, Бето О’Рурк или даже Тим Уолц, сигурно щеше да има известна наслада. Но не от театралната степен, която видяхме в Чикаго. Не доста хора в публиката биха плакали от наслада, както направиха за Харис.

Нека продължим по-нататък. Да предположим, че номинираният е бяла жена. Със сигурност ще има известна наслада от реколтата на Хилари Клинтън. Някои, само че не като в Чикаго. Сълзливо сияещо вдъхновение за Ейми Клобучар? Гретхен Уитмър? Кирстен Гилибранд? Наистина се колебая.

Пожелавам здраве на Харис, частично тъй като откровено имам вяра, че моята щерка от възрастта сред две години — и евентуално нашето морско свинче — ще бъде по-добър президент от мегаломанския, нелюбопитен, неквалифициран непрокопсаник, който е алтернативата.

Но тъкмо както на Харис му пречи да я цени най-вече тъй като тя не е Тръмп, по този начин и на Харис му е неприятно да я цени главно поради цвета на кожата й и неразбираемото чувство какво значи това. Ние в действителност почитаме Харис в оформянето на умственото упражнение – и то е мъчно, знам – да я оценим като субект.